Албанското въстание, чиято основа не е нито етническа, нито регионална, нито религиозна, е политически и социален бунт срещу един корумпиран и неотстраним по демократичен път режим. В анализа на един албански социолог - възникването и ролята на Въстаническите комитети.

КОМИТЕТИТЕ ВЪЗНИКВАТ ОТ КОНФЛИКТА МЕЖДУ ДЪРЖАВАТА И НАРОДА

За да отговорим на въпроса "кои са въстаниците?", е необходимо да възстановим истинските и реални качества на въстаналите или бунтуващите се албанци, които вече два месеца изграждат историята на страната. Казвам историята, защото от 1993 г. до днес нито една политическа акция или инициатива на опозицията не бе успяла, по различни причини, да доведе страната до политическо развитие или ситуация като тези, които успя да наложи въстанието.

Веднага трябва да отбележим, че въстанието не е просто демонстрация на воинствения дух на хората от страната на орлите, нито опит на екстремистите да узурпират политическата власт със силата на оръжието, както бе изтълкувано от официалната албанска пропаганда. Бунтът се явява отговор на народа на опита страната да бъде поставена в условията на едно безименно и колективно самоубийство.

Хората се вдигнаха на оръжие , за да се бранят от Държавата и институциите, които раздаваха оръжие на членовете на Правителствената партия (Демократическата партия), за да могат да се бранят в една ситуация, в която полицията, армията и другите военни структури се бяха разединили, тъй като бяха отхвърлили опита на правителството да предизвика сблъсък между въоръжените сили и народа. "Комитетите", заяви Алберт Шити - начело на Комитета за обществено спасение във Влора, " бяха създадени точно в момента, когато Бериша, чувствувайки се силен с властта(законна и незаконна), с която разполагаше, нареди да се сложи начало на атаката от страна на държавата срещу Влора, Тепелена, Джирокастра и Саранда". (1) Джолек Малай - начело на КОС в

Тепелена, потвърждава: "Въстанието започна, когато хората се бяха скрили в южните планини, а военните самолети бяха получили заповед да стрелят по населението от юг". (2)

Една от особеностите на албанското въстание е, че на неговите народни изяви бяха приписани етнически и регионални белези. Необходимо е, обаче, ясно да си зададем въпроса: албанският бунт е етнически, регионален, религиозен или политически? Отговорът на свой ред трябва да бъде също толкова ясен: албанският бунт не е нито етнически, нито регионален, нито религиозен. Той е напълно определен политически бунт, превърнал се във въоръжено въстание като реакция на непрекъснатите опити на режима на Бериша да спре народната съпротива и протест, стремейки се да притъпи влиянието им сред населението на страната и да подправи тяхната политическа същност, залепвайки им етикета на етнически и регионални.

По този начин се придаваше неясно съдържание и на вече създадените структури, имащи за цел политически да ориентират на въстанието. На Комитетите за обществено спасение, които на практика държаха в свои ръце контрола на една деликатна и избухлива ситуация, и бяха получили пълномощия за нейното управление, бе дадена дефиниция чрез прибягване главно към два етикета: въстанически или бунтовнически комитети.

НИКАКЪВ РЕГИОНАЛЕН ИЛИ РЕЛИГИОЗЕН ОТЛИЧИТЕЛЕН БЕЛЕГ

Лъжливостта на определянето на конфликта като регионален - характеристика, потвърдена от държавния глава също и по време на предизборната му кампания в някои области на северна и средна Албания, става ясна чрез изучаване на комитетите, присъствуващи в различните области на страната. Възванието на Влора от 28 март 1997 г. бе подписано, освен от представители на някои албански партии (Социалистическа партия, Социалдемократическа партия, Партия на демократичния съюз, Демократическа партия на Десницата, Републиканска партия, Християндемократическа партия, Форум за демокрация), също и от представители на 19 албански окръга, 8 от които бяха пристигнали от области в северната и централната част на Албания: Малеси и Мадхе, Пуке, Дибер, Мирдите, Булчизе, Черрик, Грамш, Мат и т.н. (3)

Конфликтът в Албания не придоби и никакъв религиозен характер. Във въстанието участвуват както православни, така и мюсюлмани, и католици от север. Може да се каже, че в този случай бяха притъпени и изместени някои проблеми, съществуващи в отношенията между религиите и предизвикани от политическата власт в Албания. На въпроса "Какъв е религиозният и етническият състав на комитета, на който сте начело?", ръководителят на Комитета за обществено спасение в Саранда - Джеват Коча, отговори: "Не зная! Никога не ми е идвало наум да си задам подобен въпрос!" (4)

В историята на Албания религиите никога не са изпълнявали важна роля в политическото развитие на страната. Второстепенното им място се дължи както на обстоятелствата, довели до необходимостта от съжителство, така и на слабото влияние и недостатъчната коренна връзка на народа с религиозните чувства.

ЗАЩО НЕ СЕ СТИГНА ДО ПОМИРЕНИЕ С "БУНТОВНИЦИТЕ"

Споразумението между политическите партии за образуване на Правителство на националното помирение още от самото начало се оказа белязано от сериозна грешка: отказът "бунтовниците" да бъдат взети като отправна точка. В една ситуация, в която Албания се опитваше да постигне национално помирение защо въстаниците, по същество, не бяха допуснати? Този избор показа ограниченото съдържание на идеята за "помирение" или, още по-точно, излезе наяве опитът да се постигне помирение между политически противници, а не със силите, присъствуващи на сцената в Албания. По такъв начин партиите, влезли в играта след "бунтовниците", игнорираха тяхната роля в политическото развитие в последно време.

Фактът, че не бе станало дума за взаимно признаване на "бунтовниците", държавните институции и масата на партиите, усложни, също така, и последвалите опити от страна на новото правителство да осъществи връзка с въстаниците и да ги застави да предадат оръжието.

Това, което не направиха партиите обаче, бе извършено от делегация на Европейския съюз, която по време на посещението си в Албания на 17-18 март, взе под внимание "бунтовниците" като една от преговарящите страни и като отправна точка. Ето какъв бе отговорът на бунтовниците на подобно отношение към тях: "Изразяваме своята благодарност", писа КОС във Влора в писмото си до пратеника на ОССЕ (Организация за сигурност и сътрудничество в Европа) - Враницки, "за това, че Вие признахте нашето присъствие като реална действителност в Албания, действителност, спонтанно възникнала от народното движение в условията на дълбока криза на страната ни и на областите ни, когато "избраните" или "назначените" в местните институции, бяха изоставили задълженията си. Тези комитети," продължава писмото, "поеха върху себе си отговорността да спасят страната и да нормализират ситуацията, създадена от диктаторския режим на Сали Бериша. Ние безрезервно подкрепяме Правителството на националното помирение, интервенцията на мултинационалните сили в Албания и последната резолюция на Европейския парламент за Албания. Готови сме да изпълним задълженията си като противна страна на общността и на международните организации." (5)

Променяйки становището си, опозиционните партии, както потвърждава председателят на Социалдемократическата партия - Скендер Джунуши, впоследствие "се опитаха да бъдат в постоянна връзка с "бунтовниците" и да сътрудничат с тях за постигането на една политическа цел: успокояване и помиряване на страната." (6)

РОЛЯТА НА БИВШИТЕ ВОЕННИ

По-широкото разпространение на въстанието в определени райони намира обяснение в поведението на новата ръководна класа в Албания, в нейните институционни реформи и в целите и спрямо областите.

Регионалистичната политика на албанското правителство бе по-очевидна в някои институционни сектори и особено във въоръжените сили. Институционната реформа на въоръжените сили откъм много аспекти следваше практиката и програмите, приложени в страните, излезли от тоталитарната система, характеризиращи се с лична и семейна диктатура, а не практиката и програмите, препоръчвани от политологическата наука за страните, идващи от системата на реалния социализъм. Бившите военнослужещи от въоръжените сили, по-голямата част от които е от юг, при освобождаването им от длъжност не бяха компенсирани с работа в други области и граждански професии.

Останаха практически емаргинирани и сред тях възникнаха негодувание и антиправителствени реакции, които избухнаха, засилени от ред причини и обстоятелства от икономически, политически, институционен характер, свързани с отклоняването им и т.н.

Реакцията на населението от юг, сред причините за която е този политическо-институционен и регионално-институционен контраст, не придаде на въстанието никаква етническо-регионална мотивировка. През продължителния период на демонстрациите във Влора, които по същество бяха израз на бунта срещу държавните институции, не изпъкна никакво обвинение срещу Севера, и то, въпреки че съставът на тези институции е предимно северен.

БЕРИША ЗАЛАГА РЕГИОНАЛНАТА КАРТА

Междувременно политическо-регионалните провокации на албанските власти продължават. Като противотегло на Комитетите за обществено спасение, създадени в южните градове, бе основан Комитет за национално спасение, с произход от северна и средна Албания. Не е трудно да се досетим, че намеренията и декларациите на тази организация са, преди всичко, последица от провокационното политическо-регионално поведение на албанските власти, на Парламента и на президента на Републиката. Не е случаен фактът, че докато протестите и ултиматумите, идващи от юг преследваха изключително политически цели, то ултиматумите от север, освен това, че обвиняваха в шовинизъм Юга, намекваха за едно вероятно застрашаване териториалната цялост на страната, искайки от Правителството на националното помирение, между другото, да не установява връзка с южните комитети.

В ултиматумите, пристигащи от север, не бе положено никакво усилие за прикриване на собствените си чувства и регионални мотивировки, като бе създадена лъжливата представа, предназначена най-вече за международна употреба, че държавните институции, Парламентът и президентът на Републиката разполагат с политическата подкрепа на Севера.

През февруари 1997 г. Албания бе пред прага на национално самоубийство, предизвикано, както потвърждават не само ръководителите на въстаниците, но също така и опозиционните партии, от намеренията на режима на Бериша да влоши положението, за да може да остане на власт. "С цел по-доброто контролиране и управление на народната съпротива, рискуваща да стигне до пълен хаос, който би довел страната до нейния край, изпъкна необходимостта ", твърди Джеват Коча, "да се включат военни-професиналисти в ръководството на комитетите. И ние откликнахме на този призив на населението. Благодарение на нашето присъствие, на управлението от наша страна на положението и кризата, страната ни избегна колективното самоубийство или възможното разделяне на две или повече части, каквито бяха волята и намеренията на Бериша." (7)

КОМИТЕТИТЕ И НЕСПОСОБНОСТТА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА КЛАСА

През последните две-три години ръководната класа на власт в Албания създаде и широко разпространи един манталитет и една психология, според които Демократическата партия нямаше да приеме никакви нови и различни пълномощия на политическата власт и никакво демократична смяна на ръководната класа.

Този тоталитарен манталитет стимулира, като реакция, разпространението сред населението на един контраманталитет, който може да се изрази накратко с фразата: "трябва да бъдат постигнати нови и различни пълномощия на властта с всички възможни средства (преди всичко демократични)."

Административните избори от юли 1992 г., референдумът за Конституцията от ноември 1994 г. и политическите избори от 26 май 1996 г. открито показаха волята и намеренията на албанците да сменят ръководната класа и да дадат нови пълномощия на политическата власт. Насилието, използувано от режима за запазване на статуквото, прибягвайки и към недемократични или дори антидемократични средства, стимулира, като реакция, психическата готовност за силна и яростна съпротива. Травматизирани от насилието, разочаровани от фалшивата демокрация, уморени от изборните машинации, и накрая измамени от пирамидите: това са показателите, характеризиращи дикотомията на ситуацията, в която се оказа албанското население в началото на трагичната 1997 г.

Към това трябва да прибавим и скептицизма на албанците спрямо опозиционните партии и спрямо тяхната способност да спрат институционната и политическата престъпност. Травматизирани от насилието на държавата, опозиционните политически партии не можаха да се справят с антиправителствените реакции на населението и да ги превърнат в една масова народна реакция - мирна, културна и демократична. По това време Социалистическата партия, най-голямата опозиционна партия, бе твърде заета с решаването на вътрешните си конфликти след институционните дебати, смяната на ръководството и неуспеха в административните избори през октомври 1996 г. Другите партии не притежаваха нито умения, нито кредит, за да ръководят народното въстание.

КАКВО ИСКАТ КОМИТЕТИТЕ

Когато бе създаден Форумът за демокрация - временен съюз на опозиционните партии, беше вече твърде късно. Бунтът вече се бе превърнал във въоръжено въстание. Престъпността се опита да поеме контрола на събитията, но, разбира се, е безсмислено твърдението, че всички, излезли по улиците с пушки в ръце, са "терористи". Въпреки това, никой не може да отрече, че редом с отчаяните и разочаровани хора намериха място и подходяща за целите си атмосфера, също и терористи, екстремисти, престъпници и организирани банди. "С цел да бъде неутрализирана тази опасност," продължава Джеват Коча, "бяха създадени въстаническите комитети. Населението веднага прие и подкрепи тяхната роля, тъй като бе разбрало, че държавата и нейните институции го бяха измамили. Трябва да подчертаем, че в тези комитети участваха представители на всички партии, включително ДП и местните институции." (8)

Както се вижда от официалните документи на въстаниците, от кореспонденцията им с местните, националните и международните институции, и както, освен това потвърждават и представителите на албанските опозиционни партии, Комитетите за обществено спасение са създадени като органи на народната съпротива и тяхната платформа предвижда и потвърждава както съблюдаване на албанското законодателство и на пакета от конституционни закони, така и сътрудничество с всички политически и социални сили в страната, с местните и централните правителствени обществени институции (9). Въпреки че са готови на подобно сътрудничество, Комитетите забраняват на членовете си да заемат институционни длъжности в местните и централните правителствени органи до края на предизборната кампания в Албания. (10)

Негодуванието, натрупано в Албания поради липсата на демократична смяна на ръководната класа и на политическата власт в периода от 1992 до 1996 г., (смяна, която в другите източноевропейски страни се извършваше редовно на всеки две-три години), насилието, приложено от режима по време на предишните избори и политическият и хуманен цинизъм, доказателство за който бе дадено след фалита на пирамидите, доведоха до неуправляемо избухване, сред причините за което са горепосочените фактори. Това насилие предизвика сериозни деформации в колективната памет, в манталитета и в политическото съзнание на албанците, попречвайки им да намерят демократични и културни средства за даване на нови пълномощия на политическата власт, за решаване на проблемите и за преодоляване на препятствията.

Поради това, че политическата класа на опозицията, също травматизирана, не бе в състояние да поеме в свои ръце управлението на ситуацията, тази задача бе изпълнена от комитетите. "Комитетите", заявява Джолек Малай, начело на Комитета за обществено спасение в Тепелена, "не представляват политическа алтернатива. Ние ще съществуваме докато Бериша си отиде и нашата страна поеме пътя към истинската демокрация. Гаранция за всичко това ще бъдат следващите избори." (11)

БЕЛЕЖКИ

(1) Интервю с Алберт Шити, ръководител на КОС във Влора, май 1997 г.
(2) Интервю с Джолек Малай, ръководител на КОС в Тепелена, април 1997г.
(3) Възвание на КОС във Влора (Thirrje e Komitetit te Shpetimit publik te Vlores) 28.3.1997 г.
(4) Интервю с Джеват Коча, ръководител на КОС в Саранда, май 1997 г.
(5) Писмо на КОС във Влора до Враницки (Leter e Komitetit te Shpetimit Publik te Vlores drejtuar Vranickit) 15.4.1997 г.
(6) Интервю със Скендер Джунуши, Председател на Социалдемократическата партия, 23 май 1997 г.
(7) Интервю с Джеват Коча, ръководител на КОС в Саранда, май 1997 г.
(8) Интервю с Джеват Коча, ръководител на КОС в Саранда, май 1997 г.
(9) Устав на КОС във Влора
(10) Решение на КОС във Влора (Vendim I Komitetit te Shpetimit Publik te Vlores), 15.3.1997 г.
(11) Интервю с Джолек Малай, ръководител на КОС в Тепелена, април 1997г.

-----------------------------------------------

Авторът е бивш доцент по социология от Университета в Тирана. Понастоящем работи в Университета в Триест.