ПРИВАТИЗАЦИЯТА
Така, както "реформа" се счита от медиите и от най-влиятелните интелектуалци за синоним на прехода към една система на частен и нерегулиран пазар, "приватизация" е ключова дума в лексиката на Новия световен ред. Тя означава пренасяне собствеността от обществения сектор в частния. Това като че ли е в пълно съответствие с теорията на капитализма, според която частната собственост и търсенето на печалба съставляват динамиката на системата. Мотивировките, с които се насърчава приватизацията, подчертават предполагаема по-голяма ефективност на имуществата, свързани с частната собственост и частното управление, и свободен и конкурентен пазар.
Принципът на опортюнизма
В реалната история на капитализма, въпреки всичко, обществената собственост е изиграла съществена роля, а държавното участие под други форми, като например субсидии, защита от конкуренцията, поемане на рисковете и откриване на чужди пазари посредством империалистически войни, е било от огромно значение и се явява основен елемент в растежа на големите капиталистически държави (за един достоен за възхищение обзор на тази тематика вж.: Ноам Чомски, "Година 501-ва: завоюването продължава", София, 1997 г., гл.1 и 4). Основен оперативен принцип за определяне отношението на частния капитал спрямо държавата е този на опортюнизма: това означава, че държавата е била мобилизирана, когато е било необходимо, за голям брой финансови услуги от обикновените данъкоплатци, които обаче са отишли в полза на важни интереси на предприятията.
Приватизацията е преоткрита и поощрена в периоди, когато интересите на предприятията забелязват конкретна полза от ликвидирането на обществената собственост върху имуществата и от демобилизацията на държавните функции. Тя може да бъде наложена и на слаби и сателитни държави в контекста на една стратегия на неоимпериалистично завоюване. При все това, винаги се обяснява като подобряване на ефективността.
Ефективност
По-голямата ефективност на имуществото при частната собственост се смята от най-влиятелните медии за предварително ясна , обаче няма солидни основи в теорията или историческата практика. Доказателствата, отнасящи се до степента на ефективност на държавната собственост спрямо частната собственост или управление, са противоречиви. Някои предприятия - собственост на държавата са постигнали отлични резултати по отношение на стандартната ефективност, когато са имали съществена автономия и са били ръководени от квалифициран персонал, ангажиран в служба на обществото (1). Много случаи на фалит на обществени предприятия могат да бъдат отдадени на вредното политическо влияние на частния сектор, който може да се отрази върху персонала и върху заплатите, обвързвайки дейността на обществения сектор.
Често привеждано доказателство за неефективността на обществените предприятия е това за загубите, които тези предприятия често претърпяват. Но обществените предприятия често претърпяват загуби, защото правителствата ограничават тяхната дейност, заставят ги да произвеждат и да поддържат работна сила, макар това да води до загуба, и ограничават тяхната свобода при определянето на цените. В Латинска Америка обществените предприятия бяха в първите редици на "контролирането на инфлацията" по силата на ограниченията, наложени от правителствата върху повишаването на цените от страна на правителствено контролирани организации от този регион. Приватизацията често изисква безмилостни съкращения на работната сила и свобода при повишаване на цените. Но прехвърлянето на работниците от производството на стомана, продадена на загуба, към помощи за безработни, не повишава социалната ефективност, така както не я повишава вдигането на цените, макар и двете да могат да подобрят печалбата на частниците, както и пасивния баланс и номиналната ефективност на отделните предприятия.
По принцип, обществените предприятия се намират в по-добра позиция спрямо частните, що се отнася до социалните разходи и осигуровки. Радиотелевизионният сектор (с всички свързани външни отражения) представлява ярък пример за социалните преимущества, които предлага общественият сектор. Друг пример представлява американският фармацевтичен сектор, който харчи повече за насърчаване на продажбите, отколкото за изследвания, а много от тези изследвания са насочени към реализирането на лекарства - дубликати или имитации на други лекарства, вместо на лекарства, които да откриват нови пътища. Един фармацевтичен сектор - обществена собственост ще има различна приоритетна система. Той би могъл и да не стовари върху потребителите всички разходи, които може да им се прикачат. Разхищенията и злоупотребите на частния фармацевтичен сектор имат за следствие такъв предел на социална неефективност, какъвто едно обществено предприятие не би могло да има. Предвид значимостта, в световен мащаб, на фармацевтичните изследвания, спонсоризирани от държавата и нямащи за цел реализиране на печалба, в никакъв случай не може да бъде предварително ясно, че основните фармацевтични изследвания ще пострадат от една система на обществена собственост.
Друго социално преимущество на общественото предприятие, важно най-вече за Третия свят, се базира върху голямото значение на размерите на предприятието и на ресурсите за техническа ефективност, както и върху скритата стойност при създаване на мощности, притежаващи характеристиките, нужни за развитието на необходимата обща база в определена страна (2). В страните със зависима икономика чуждестранните многонационални компании създават заводи с ограничени функции и не подпомагат развитието на технологията, с изключение на случаите, когато са принудени да го направят. Правилата, установени от Общото споразумение по тарифите и търговията (GATT) и от Североамериканското споразумение за свободната търговия (NAFTA) налагат дискриминация по отношение пределите на цените при продажбата на суровини (напр. прилагат по-високи тарифи на чужденците за дървен материал или нефт) или пък определят нееднакво отношение към "чуждите", за да попречат на страните от Третия свят при интеграцията "напред", свързана с обработката и производството на техните предприятия, и по този начин да запазят състоянието на тези страни като "хора, вършещи черната работа".
Едно държавно предприятие, каквато е мексиканската нефтена компания "РЕМЕХ" в продължение на много години се явяваше основен източник на местен капитал и все по-важна петролна рафинерия, като същевременно развиваше националния нефтохимичен сектор и поощряваше производството на тръби и други съоръжения от страна на мексиканските предприятия. И всичко това - следвайки политиката на ниски цени за енергетичните продукти и торовете с убеждението, че това е в интерес на развитието на националната икономика. Това са основните мотиви, накарали Световната банка и нефтените компании дълго време да считат "РЕМЕХ" за опасна заплаха за "глобалните интереси" (3).
Конкуренция
Често се смята за предварителна даденост, без да се привеждат доказателства, че приватизацията увеличава икономическата конкуренция. Може, обаче, да бъде цитиран примерът на Tennessee Valley Authorithy (TVA) - една държавна организация, създадена през 30-те години, която веднага успява да разбие негласния олигопол на частните електрически предприятия от Долината на Тенеси, който е поддържал политика на високи цени в областта (и отвъд); така тя си навлича омразата на частните предприятия, защото повдига степента на конкуренция (4). Тъй като много американски и световни пазари имат малко продавачи (олигополи) и тъй като частните олигополисти често се обединяват, предприятията - обществена собственост могат да се явят като смущаващ елемент за удобните колективни споразумения между частните предприятия за контрол на пазара. Приватизацията, следователно, лесно може да доведе до намаляване на конкуренцията.
Преди много години правителството на Съединените щати провеждаше проучвания в сферата на въоръжаването и произвеждаше голяма част от своето оръжие в държавни арсенали. Става дума за едно решение, което постепенно бе изоставено в полза на системата на "държавните търгове", при която проучвателната дейност и производството се възлагат на частни доставчици. Но без възможности за независимо изследване и производство, договорната позиция на правителството се оказа отслабена. То вече не разполагаше с възможност за самостоятелно производство, а без опит в производствената и проучвателната дейност правителството се превърна в неопитен купувач, лесно поддаващ се на измама (5).
От 1932 г. под натиска на предприемаческия свят Конгресът започна провеждането на проучвания, за да установи дали държавните предприятия действително са в конкуренция с частните и за да открие евентуални държавни дейности, които може да бъдат преотстъпени на частния сектор. Законодателството, върху което се базират тези проучвания и философията, чрез която се оправдават, изненадват със своята враждебност спрямо конкуренцията (6). Освен това, през военните периоди (или вследствие на фалити в частния сектор) държавата строеше или се сдобиваше с промишлени структури, за да ги преотстъпи след това по най-бързия начин, и обикновено без да променя съществуващите модели на господство от страна на по-големите предприятия. Огромните държавни производствени структури от Втората световна война бяха продадени веднага след края на войната по такъв начин, че да бъде допълнително засилена властта на господствуващите предприятия (7). Предприятията - собственост на държавата, които действат в електроенергийния сектор (които са от 30-те години) не са били преотстъпени, но тяхното поле на действие е било рязко намалено и са били принудени да избягват каквато и да е заплаха за конкуренция спрямо частните предприятия. Накратко, опитът от приватизацията в Съединените щати ни кара да стигнем до заключението, че, в крайна сметка, става дума за решение, което води по-скоро до намаляване, отколкото до нарастване на конкуренцията.
Приватизацията: императивът на грабежа
Приватизацията се превърна във важен елемент на програмите, разработени от Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ) както за длъжниците в агония от Третия свят, така и за Русия и нейните бивши сателити. Официалната мотивировка е : да се съкратят загубите и да се повиши ефективността. Истинските мотиви, въпреки всичко, са : да се изплати стойността на дълговете, да се даде възможност на местните спекулатори и на многонационалните компании да закупят ценно обществено имущество на благоприятни цени, както и да се отслабят държавите от Третия свят и да бъдат затворени още по-здраво в системата на общия пазар.
Що се отнася до дълговете, много от правителствата в Третия свят, сред които Чили, Мексико и Аржентина, са се ангажирали или са приели да гарантират, под натиска на западните банки и правителства, изплащането на дълговете, направени от частни организации в чужбина в началото на 80-те години, изостряйки още повече и без това дълбоката данъчна криза. Икономистът Дейвид Феликс пресмята, че за Латинска Америка, взета като цяло, в годините от 1982 до 1987, заемите, гарантирани от правителствата, са нараснали от 40% до 85% от общата стойност, че към обществения дълг са били прибавени 44 милиарда $ външен дълг (8). Освен това, Фелих подчертава, че това принудително преподписване на договорите, което измести част от разходите по дълга върху правителствата на Третия свят и върху данъкоплатците, "е упражняване на власт, което противоречи както на капиталистическия морал за неприкосновеност на договорите, така и на социалните норми за коректност" (9).
С това е нарушен, също така, и принципът за отговорността, който се счита,че прави ефективна частната собственост. МВФ, например, се произнесе в полза на приватизацията, като заяви, че по такъв начин частните собственици ще станат притежатели на рискови (не гарантирани) имущества и, следователно, ще действат предпазливо и разумно. Образуването на дългове, все пак, намалява или елиминира необходимостта от внимателна преценка на рисковете. Това бе един от доводите, изложени срещу намерението през 1995 г. мексиканското правителство да бъде накарано да гарантира дълговете на частните компании, довод, претърпял поражение поради ловкостта на инвеститорите, рискуващи понасяне на загуби, която бе проявена от тяхна страна при мобилизирането на правителството на Съединените щати и МВФ техните рискове, след конкретизирането им, да бъдат стоварени върху обществото (10). Феликс отбелязва, че през 1982 г., когато банките поискаха правителствени гаранции като условие за повторно програмиране на дълга на Чили, "МВФ публично не направи никакво възражение, а неофициално настоя исканията на банките да бъдат приети. Спасението на западните банки при условията, които те поставяха, за МВФ, явно, бе по-важно от доктринната последователност" (11).
Не на всички в Съединените щати е известно, че през 80-те години латиноамериканските правителства - особено в страни като Чили, Аржентина и Уругвай, които през 70-те години енергично се бяха насочили към икономическа "либерализация" - се бяха ангажирали с масивни спасителни операции на местни банки и на други финансови компании. Това доведе до много голямо прехвърляне на доходи и богатства от данъкоплатците към частните компании, които по този начин бяха спасени; според една оценка разходите по тези спасителни операции, поети от Чили от 1982 до 1988 г. възлизат на една трета от брутния вътрешен продукт (12). Тежкото финансово бреме, понесено от южноамериканските правителства за спасяване на компаниите пред фалит, заедно с поемането, под натиск от Запада, на бремето на външните дългове, направени от частните компании, е един от основните случаи на стоварване върху обществото на дългове, образувани от частни субекти, нещо, съвсем несъвместимо с принципите на един пазар, базиращ се изключително върху частната собственост.
Надбягването към приватизацията на държавното имущество в Латинска Америка отчасти бе крайно средство за получаване на пари от страна на правителствата,намиращи се под краен данъчен натиск. То се яви и хубав подарък за местните съюзници на правителствата и за чуждестранните кредитори, търсещи да закупят реални имущества с ценни книжа за обезщетение, които на пазара губеха стойността си. Тази продажба на държавно имущество намалява бъдещите приходи на правителствата, които продават с цел да посрещнат непосредствени данъчни нужди и да задоволят изискванията и претенциите на местни и чужди привилигировани интереси. Загубата се увеличава от факта, че това имущество се разпродава на оказионни цени. След повторната национализация на част от икономиката чрез спасителни операции през 1982-1984 г. правителството на Пиночет отново приватизира, през 1985-1988 г., същото имущество на стойност, далеч по-ниска от реалната, използвайки половината от приходите за дейности, непроизвеждащи доходи, като намаляване на данъците (13). Това бе двойна услуга за елита, тъй като загубите от данъчните приходи в бъдеще са щели да бъдат плащани от обикновените данъкоплатци.
В Мексико само програмата за приватизация на банките на правителството на Салинас донесе, през 1992 г., общо 12,4 милиарда $, сума, която, прибавена към приходите от други продажби, даде на правителството голямо данъчно преимущество за кратък срок, достатъчно всички катастрофи да бъдат отложени до момента, в който влезе в действие NAFTA. Зрелищното увеличение на броя на милиардите в Мексико през ерата на Салинас (от два на двадесет и четири) може да бъде обяснено само с корупцията в приватизационния процес. В случаите, когато приватизацията в Латинска Америка изискваше преотстъпване на държавната собственост за покриване на правителствени дългове, кредитните ценни книжа, с които се извършваше заплащането, често бяха приемани по номинална стойност, въпреки че на пазара се намираха с големи отбиви. Понякога от купувачите дори не бе искано да плащат дялове в брой. В Аржентина правителството на Менем, "с пазарна ориентация", разпродаде националната авиокомпания срещу кредитни ценни книжа, приети на номинална стойност, без капаро, на испанската дъражавна авиокомпания "Ибериа", като позволи на "приватизираната" по този начин авиокомпания да закупи своя най-голям аржентински конкурент. Странен начин на приватизация (продажба на чуждо правителство); странен начин на подпомагане на конкуренцията и странен начин на събиране на пари.
Пресата и официалните среди/на властта в Съединените щати не анализириха достатъчно внимателно приватизационния процес. Дори при благоприятни обстоятелства, при които правителствата са стабилни и запазват известна независимост и неприкосновеност, случаите на продажба на обществено имущество на коректни цени и без привилегии към никого, са изключение. Там, където правителствата са слаби, зависими и корумпирани (Аржентина, Чили на Пиночет, Бразилия, Мексико), най-вероятният изход е масивната кражба. В Русия разпространеното завладяване на обществена собственост от страна на бивши функционери на комунистическата партия, наричано в Москва "приватизация на номенклатурата" бе "спокойно санкционирано от реформистите-либерали... като единствено осъществимото средство за скъсване със 70-годишното комунистическо наследство на Русия" (14). Според икономиста Юрий Маренвич, "не само собствеността на народа бе раздадена безплатно, но тя отиде в ръцете на същите онези хора, които имаха задачата да управляват неговата собственост... Всички членове на Изпълнителния комитет при Върховния съвет основаха частни компании, които ръководят лично" (15). Но цялото това развитие е в съответствие с интересите на управляващите кръгове на Запад и затова медиите си затварят очите пред "реалната приватизация" (така е озаглавено интервюто с Маренвич), като непрекъснато повтарят, че приватизация е равно на "реформа".
Интересите на управляващите кръгове изискват да се затварят очите също и пред огромното изтичане на капитали от Латинска Америка, изнасяни от привилегированите класи, и в повечето случаи откраднати и/или плод на отбягване от плащане на данъци. Феликс пресмята, че за Аржентина, Мексико и Венецуела общата сума на имуществата в чужбина, собственост на частни лица е практически равна на външния дълг на съответните страни (16). С други думи, ефективната национална мобилизация на това имущество би могла да избави съответните страни от кризата, свързана с дълга. Феликс и други критично настроени наблюдатели отбелязват, че по време на Първата и Втората световни войни, страни като Великобритания са изисквали от своите граждани да декларират собствеността си на имущества в чужбина, принуждавайки ги да ги заменят за национални държавни облигации, използувайки съответните приходи за финансиране на войните. Страните от Латинска Америка не могат да го направят, въпреки своята ужасна икономическа ситуация, както и огромния обем и съмнителните начини на натрупване на капитали, изтичащи в чужбина, тъй като самите те са част от механизмите на корупция и защото техните неоколониални покровители (Съединените щати, Международният валутен фонд и Световната банка) де факто им налагат правила, които изискват "свободни пазари" и свободно възвръщане на печалбите и по този начин възпрепятстват какъв и да било контрол върху капиталите (17). В тази заплетена система на елит и привилегии на транснационални компании външният пасив и вътрешната несъстоятелност на частния сектор могат да бъдат (и на практика са) стоварени върху обществото, като в същото време частното им имущество не може дори да бъде подложено на ефикасно облагане с данъци.
(из "Z", април 1993 г.)
Пишете ни: iskri@ecn.org