Андреа Феррарио
Събитята в Косово, до голяма степен подготвени предварително , отварят нови възможности за непряк конфликт между Европа и Съединените Щати на Балканите.
Кървавата "антитерористична" операция (повече от 80 жертви, от които две трети обикновени граждани, като никакъв терорист не е арестуван), организирана от сръбското Министерство на вътрешните работи в района на Дреница - Косово, в края на месец февруари и първите дни на месец март т.г., макар да бе официално оправдана като отговор на неочаквана засада от страна на УЧК (Косовска Освободителна Армия) срещу полицейските власти, в действителност е събитие, което всички наблюдатели от района очакваха поне от двадесетина дни. Около 10 февруари, точно когато САЩ все по-енергично напираха за военно нападение срещу Ирак, различни сръбски, македонски и български вестници публикуваха материали, в които се предвиждаше провеждане на масова кървава операция от страна на правителството в Белград, за да се сложи край на предизвикателството на УЧК и да бъде сплашено населението. Към края на месец януари македонският президент Глигоров дори публично заяви за възможността за създаване на "хуманитарен коридор" (вж. поредицата статии, публикувани от скопския всекидневник "Нова Македониа" и от белградския седмичник "Време") през Македония, за да се даде възможност на маса бежанци да избягат към Албания след предвидената акция на сръбската полиция, докато българската десница по същото време започна открито да говори за една възможна интервенция от страна на София в Македония, за да се брани държавата от вълната албански бежанци (вж. статии в "24 часа" и "Демокрация").
Въпреки че тези събития бяха предвидени, в момента все още е трудно да се установи с точност каква е била (и коя ще бъде по-нататък) ролята на Великите сили в косовската криза. Събитията от последните месеци като че ли бяха израз на ясна воля за стабилизация на Балканите след албанското въстание от миналата година. Идването на власт в босненската Сръбска република на Милорад Додик, под натиска на НАТО и с личното участие на Милошевич, изглеждаше като решителна крачка към "помирение" на Балканите под контрола на НАТО. По този повод Съединените Щати открито похвалиха правителството на Белград, като от друга страна, обвиниха властите в Загреб и Сарайево в недостатъчно съдействие. Същевременно, в рамките на междубалканската конференция, организирана в Крит в началото на месец ноември миналата година, се състоя поредица двустранни срещи на високо равнище, които доведоха до сближаване позициите на балканските лидери. Най-сензационна бе срещата между Фатос Нано и Слободан Милошевич, които разчупиха леда, съществуващ от десетилетия между Белград и Тирана, откривайки по такъв начин период, който самите лидери определиха като "нова фаза на приятелски отношения". Тази среща стовари върху албанския министър-председател Нано вълна нападки от страна на албанските лидери в Косово (както от страна на по-умереното крило на Ибрахим Ругова, така и от радикалното крило на Адем Демачи), нападки, които се засилиха, когато през последвалите месеци, албанският премиер посети Македония, където окачестви проблемите на тамошното албанско малцинство като "вътрешен въпрос от компетенциите на скопското правителство". Междувременно, след неколкократни срещи на високо равнище, и Гърция и Македония намалиха напрежението в своите отношения, въпреки че остава нерешен дългогодишният проблем за официалното признаване на името Република Македония от страна на Атина.
Успоредно с горепосочените стабилизационни процеси има и други - с обратен знак, като продължителната черногорска политическа криза, която се проточи през цялата 1997 г. (понякога и с избухване на насилие, като например през месец януари т.г. в Подгорица) и приключи засега с избирането на реформаторски и прозападно настроения Мило Джуканович за президент на една република, която, колкото и да е малка, може да предизвика сериозна криза, в рамките на Югославската федерация, в политическите планове на Сръбската социалистическата партия, водена от Милошевич. В България идването на власт на новото дясно правителство миналата година доведе до едно по-строго приравняване на страната към интересите на Запада, но същевременно засили претенците на София за влияние върху политическия и икономическия живот на Македония - стремеж, подхранван от присъствието в правителствената коалиция на политически сили - приемници на реакционните организации, които преди Втората Световна Война поддържаха идеята за "Велика България". И в Черна Гора, и в Македония, при това, предстоят избори за нов парламент, които в първия случай (в края на месец май т.г.) би трябвало или окончателно да решат, или да възобновят конфликта между политическите фракции, а във втория - (през месец октомври т.г.) биха могли да променят из основи ситуацията в страната ( следователно и в целия район) с идването на власт на ново дясно правителство с открити антиалбански позиции и по-ориентирано към България.
Западните сили реагираха на тези процеси със значително активизиране в целия район. Към средата на месец февруари, когато вече се знаеше за подготовката на предстоящите насилствени репресии в Косово, американците направиха няколко малки, но значителни крачки напред в отношенията си с Белград, отменяйки редица икономически санкции от второстепенен характер. Европейският съюз бе по-решителен, тъй като отреди, и в този случай към средата на месец февруари, привилигеровано място на Югославия в своите търговски отношения с чужди страни. По-специално Италия и Гърция се включиха решително в току-що започналия процес на масова приватизация в Сърбия, Македония и България. През последните месеци Франция и Германия, от една страна, и Италия, от друга, формулираха многобройни предложения за компромис между Белград и албанските лидери в Косово, които в първия случай бяха категорично отхвърлени и от сърбите и от албанците, а във втория доведоха до подписване на нов договор за образователната система между Сърбия и представители на албанското население, с посредничеството на италианската католическа свещеническа общност "Сант Еджидио". Във военната област трябва да се отбележи официалното съобщение за откриване на нови бази на НАТО в Хърватско (на Адриатическо море и близо до границата със Сърбия) и в Македония (в Криволак), успоредно с увеличаване усилята на Румъния и България да бъдат приети в Североатлантическия пакт.
Всички тези процеси, взети заедно оформиха възникването на една ситуация, в която във всеки случай "албанският въпрос" би останал на заден план. Това, вероятно, е един от факторите, довели до избухване на кризата, изразена от една страна в засилване на акциите на УЧК (Косовска Освободителна Армия), която намери значителна, макар и косвена, подкрепа от страна на видни представители на американската Републиканска партия и, вероятно, също и в политическите среди, близки до бившия албански президент Сали Бериша, а от друга - в решението на Белград да пристъпи към полицейска (всъщност, военна) операция, която би могла да раздвижи в негова полза една ситуация, останала нерешена години наред, операция за която той най-вероятно е получил одобрение - пряко или не, от Вашингтон и от най-важните европейски сили, макар във всеки един от тези случаи, намеренията да са били различни.
В момента когато пишем, изглежда, че Западна Европа твърдо е решила да гласува доверие на Милошевич и да окаже натиск върху албанския лидер Ругова, който в провелите се неотдавна избори за "правителство в сянка" на косовските албанци (които трудно може да се смятат за демократични; същото важи и за една напълно фасадна институция като "парламента в сянка", който Ругова досега не е свиквал на заседание) победи с "тоталитарен" резултат 99,2% от гласовете, за да приеме компромис, който предвижда широка формална автономия за албанците, но същевременно би сложил край на всякакви плахи проекти за пълна независимост на Косово, или за обединяване с другите албанци в Македония и в самата Албания, проекти, които биха представявали голяма пречка за икономическите и стратегическите интереси на европейските страни в района. Позицията на САЩ изглежда по неясна, може би и поради това, че тя е израз на едно ръководство, което не действа единно в областта на външната политика, както вече стана ясно по време на неотдавнашната иракска криза и от разногласията с европейските съюзници, които последваха. Основните искания на американците са еднакви с тези на европейците (т.е. компромис между двете страни - сърбите и албанците, и широка автономия за албанците в границите на Сърбия, но в никакъв случай независимост на Косово, която между другото би дестабилизирала Македония, представляваща една от най-важните опорни точки на американската външна и военна политика в района), но Вашингтон се оказа много по- агресивен в поведението си. Докато заплахите за военна интервенция в Косово изглеждат доста невероятни в близко бъдеще (една такава интервенция в подкрепа на албанското население би отчуждила американците от сегашните им приятели, а освен това нейното организиране би било проблематично, тъй-като военните сили на Вашингтон са вече сериозно ангажирани в Босна и в Персийския Залив); същото важи и за въвеждането на ембарго (което би дестабилизирало капиталистическите реформи и политическата обстановка в целия балкански район), съществува вероятност американците да възнамеряват да се възползват ситуацията, за да настанят ограничени, но политически силни военни контингенти на НАТО в страните, които граничат с Югославия, факт, който би позволил на САЩ да оказват още по- голямо влияние във вътрешните работи на страните-домакини и същевременно да контролират по-отблизо Милошевич, чийто режим вече е под ипотека от избора в Черна Гора на Мило Джуканович (който се ползва с доверието на американците). В тази връзка е показателно връщането на политическата сцена на Милан Панич - сръбски милиардер с американски паспорт и бивш министър-председател на Сърбия, сега близък до Бил Клинтън, който силно се активизира по времето на косовската криза с многобройни изяви в медиите и с няколко значителни срещи с Глигоров, Нано и Додик. Не може обаче да се изключи вероятността, че в по-близко или по-далечно бъдеще някои американски среди ще упражнят по-силен натиск за пряка военна намеса в Косово и че най-накрая ще успеят да постигнат целта си, основавайки се на тезата, че една такава интервенция във всеки случай би попречила на интересите на европейските страни и би могла да ги принуди на едно унижаващо, от политическа и стратегическа гледна точка, "принудително съгласие" с военната намеса, ръководена от американците. Едно такова решение, обаче, би могло да се обърне против самите САЩ в случай, че една интервенция, открито поискана от тях, бъде възпрепятствана в последния момент, както това стана с неотдавнашната иракска криза. От друга страна, обаче, и Западна Европа би могла да поиска военна интервенция в подкрепа на своите приятели на Балканите, които в момента имат сериозни вътрешни проблеми. Глигоров и неговата партия, например, рискуват да останат изцяло на заден план в политическия живот на Македония след парламентарните и президентските избори, които ще се проведат в края на тази година; Фатос Нано не успя да изпълни нито част от това, което бе обещал народа след въстанието от миналата година и Бериша има още много силна позиция в страната (както доказа с бунта в Шкодра в началото на февруари , неслучайно организиран от неговите хора точно когато започна да се говори за насилствена интервенция на Белград в Косово); но и две други правителства, на които Западна Европа залагаше много - румънското и българското, се намират в критическа обстановка, поради това, че не са в състояние да постигнат конкретни икономически и политически резултати, въпреки драстичните лишения, които наложиха на съответните населения и огромната подкрепа, която получиха од Запад. На този фон трябва да се отбележи, че единственият наистина стабилен режим на Балканите в момента изглежда е този на Милошевич, въпреки че масовото присъствие в новото сръбско правителство на ултранационалистическата (и противоалбанска) Радикална партия на Шешел, доста ще затрудни отношенията му със Запада. Сред косовските албанци самият Ругова би могъл да поиска на всяка цена да предизвика военна интервенция от страна на Запада (междувпрочем той вече я поиска съвсем ясно), в случай че отново се активизират силите, които са против неговата политика на "пасивна съпротива" и на компромис с Белград (т.е. УЧК и косовското правителство в изгнание, водено од Букоши, от една страна, и на Съюзът на Студентите и един много популярен сред албанското население политически лидер като Адем Демачи).
В момента, когато пишем, като най-вероятен изход от конфликта изглежда компромисът между Ругова и Милошевич, въпреки че все още не е ясно дали той ще бъде по-близък до интересите на европейците или до тези на американците (т. е. със някаква "награда" за Милошевич и запазване на статуквото в първия случай, или с увеличаване присъствието на военните сили на НАТО в района и може би, в по-далечно бъдеще, с няколко смени на политическите лидери), но не може да се изключи вероятността едно внезапно засилване на най-радикалните елементи на албанското население или избухването на сериозни политически кризи в близките страни, да сближи интересите на тези, които (по различни причини) биха имали полза от една военна интервенция.
Едно, обаче, е сигурно: и двете решения са всъщност "не-решения". Както вече писа Милош Васич в една статия, публикувана от "Guerre&Pace" (бр. 46, февруари 1998) проблемът на Косово има социални корени и не може да се реши стабилно на чисто дипломатическа или, още по-лошо, военна решение. Акците на УЧК може и да са в по-голямата си част плод на мащинации на повече или по малко тъмни сили, но остава фактът, че във всички райони, където албанците са болшинство (в самата Албания, в Косово и в Македония) има огромна маса млади хора без работа и без перспективи, които няма какво да загубят в една евентуална въоръжена борба. Остава нерешен и албанският национален въпрос, който трябва да намери комплексно решение, без да се отрича правото за самоопределение на албанците и при пълно зачитане на мирното и справедливо съжителство с другите народи. Това е проблем, който може да се реши само в един общ балкански контекст, в който действащи лица ще бъдат социалните сили, а не военните или дипломатическите.
(из "Guerre&Pace", бр. 48/49, април 1998)
Пишете ни: iskri@ecn.org